Покажи RSS Feed

TheGrimReaper

Латино сага - Бат' Киро стайл :) Част III

Гласувай за статията
***************

А в същото това време в една уединена стаичка на селската библиотека, Светлиньо Инглез и Филологез Ергиньо довършваше поредната глава от своите мемоари, на светлината на самотна свещ - подарък му от местния идиот - един безобиден момък с мозък колкото грахово зърно и подходящото име Карлос Кретенидьос и Ступидос Амиго, който въпреки умствения си недъг идваше доста често в библиотеката, където Светлиньо му четеше пасажи от избрани книги с надеждата умът на момчето да се проясни. Засега с нулев успех...

Светлиньо вдигна глава от хартиените листа и се загледа през малкото прозорче в тъмнината отвъд, спокойствие и тишина долетяха оттам на призрачни мулета и спряха край него, сякаш да получат мъдрост и знания в тази напоена с академичен привкус атмосфера, където той доброволно беше се оттеглил от светската суета и проблеми.

Решението му за това своеобразно изгнание се появи преди няколко години, когато Светлиньо беше обикновен учител, току-що завършил престижен университет в Мексико Сити – Универсидад де Лингуа и Дипломас, откъдето благодарение на своя интелект и знания той завърши първи по отличие в целия випуск и се завърна в родното си място с блестящ златен медал. Родителите му го посрещнаха като герой, понеже само той от цялата рода успя да завърши такова образование (останалите му роднини не стигнаха и до 7-ми клас), но скоро след това баща му загуби работата си и започна да пие екстензивно, което доведе до продаване на цялата покъщина (вкл. и златния медал на Светлиньо) и цялото семейство се беше свряло в една стаичка, отоплявана с ръждясал казан с капак, където майка му приготвяше храната, сведена до питки с боб.

След няколко месеца на такава диета Светлиньо започна работа в местното училище като преподавател по испански и литература, за да може да помогне на закъсалото си семейство, но преди това изби всякакви алкохолни пориви (преносно и буквално) на баща си и след като го настани в болницата, излезе на квартира и започна и втора работа като превеждаше различни текстове от и на английски, а припечеленото даваше на майка си.
Не след дълго качествата му бяха забелязани от директора на училището и той му предложи овакантения пост на зам-директор (предният се беше пребил с колелото си след една пиянска вечер и врата му остана под ъгъл 90 градуса след зверското падане в ров за новите водосточни тръби) и Светлиньо с радост прие. Спестовен и предвидлив, той не живееше разточително (въпреки увеличената му заплата) и си остана онзи скромен, свенлив и тих младеж, който в студентските си години прибираше всички свои пияни съкурсници по домовете им и последен се отдаваше на заслужена почивка с поредната книга в ръка.

Баща му се възстановяваше успешно в болницата и двамата със Светлиньо започнаха да правят планове за бъдещето, като татко му искаше да направят ферма за глигани, но Светлиньо контрира с предложението за нов вид млечна царевица, с по-висок добив и по-добри вкусови качества, от които текилата ставаше като медец, а варената царевичка беше неустоимо лакомство за децата. Майка му събираше парите и не след дълго закупи съвсем нови мебели за цялата къща и осветиха завръщането на Дон Лампиньос (бащата на Светлиньо) с грандиозно тържество, на което бе поканено половината село.

Именно там младия Светлиньо се запозна с грациозната девойка на местния месар – 20 годишно създание на име Гърдесита Брюнетос и Мегуста де Дупес, ефирно и крехко то омая сетивата му и в края на вечерта двамата вече се разхождаха из близката гора, докато Светлиньо и рецитираше избрани откъси от сонетите на Шекспир за Ромео и Жулиета.
Всяка тяхна следваща среща преминаваше през знака на засилваща се като необуздана лавина любов, опияняваща и чиста, като заледена текила с лимонче в горещ мексикански следобед. След няколко месеца ухажване (и криене по горите за отдаване на плътски желания) двамата млади решиха да се врекат във вечна вярност пред Бог, родители и всякакви други хора, като избраха за дата на щастливото събитие рождеството на Девата от Гваделупе – сигурен признак за дълго и безобразно безметежно семейно бъдеще.
Докато приготовленията за предстоящата сватба вървяха с пълна сила, Светлиньо и Гърдесита започнаха да търсят подходящ дом, където да отгледат своите наследници, като дните им минаваха в огледи на места, парцели и вече готови къщи – тъй като бизнеса на Дон Лампиньос процъфтяваше, а и Светлиньо вече беше директор на училището, парите не бяха проблем, както и безоблачното им харчене.

Настъпи дългоочаквания ден – в елегантен костюм от три части в цвят пепел от рози Светлиньо влезе в църквата с уверена крачка, оглеждайки събралото се множество накипрено и натруфено по последна мода, заело пейките в прясно варосаната зала за бракосъчетания и се почувства мъничко горд със себе си и своя късмет – след броени минути щеше да се венчае за своята любима, къщата беше вече капарирана, празненството след церемонията ги очакваше на борда на речния параход, закотвен на 500 метра от църквата, докъдето водеше пътека от розови листенца и зърна на царевица, украсени отстрани с блясъка на 100 свещи, положени в бутилки от текила. Той стъпи на килима до свещеника и с широка усмивка на уста зачака появяването на Гърдесита.
Минаха няколко минути, от които ченето на Светлиньо започна да се схваща от застиналата му усмихната физиономия и той започна да подозира нещо неприятно – чертите му се изостриха още повече, когато през току-що разтворените врати дотича местния пощальон и се спря пред вече смръщения кандидат жених.
Пощальонът извади от вътрешния си джоб кафяв плик, разчупи печата и разгъна листа, после взе чашата с вода поставена на олтара, изжабури се няколко пъти и запя с приятен баритон:
- Скъъ-пии Светлиньооооо, друже мой наве-кииии, пращам ти моя после-ден даааар за теб в тази тържеееествена ве-чееер – на-меерих хорааааа-та на живота сиииии, в лицето на група пътуващи артистииии, се-га ще обикалям свеее-таааа на-вред, ще пея, танцууу-ваааам и лудууувам, свободна от вен-чииилооо и де-цаааа!!!!
Пощальонът завърши с доста сложен фалцет арията си и с отривиста крачка тръгна към изхода, споходен от ужасените и недоумяващи лица на цялото сбрано множество там. Светлиньо бе съкрушен, разбит на части, молекулярно дезинтегриран, той стоеше пред олтара и в погледа му се четеше безкрайна мъка, в съчетание с непоносима болка, каквато се появява само след дълбоко и непоправимо счупено сърце.

Вече не беше същия човек след този ден – взе си капарото за къщата, напусна директорския пост, със събраните пари купи една постройка в центъра на селото и я направи библиотека, като всички книги в нея бяха неговите собствени, времето му минаваше в каталогизиране, подреждане и описване на внушителното количество хартиени носители, като единственото му разнообразие се явяваше това да чете избрани книги на Карлос (момчето с помътнелия разум) всяка вечер, като с тази дейност Светлиньо не изневери на природата си да помага на всяко същество в беда и нужда.

Малко след като миналото му се стовари отново със силата на валяк върху гущер, все още загледан в прозореца и тъмнината, той не усети кога Карлос е дошъл с любимото си столче на пембени жирафи и го чака с широка усмивка (откъдето се подаваше малко от увисналия му език) и един такъв почти смирен блясък в иначе оцъклените му и кривогледи очи. Светлиньо се усмихна на момчето и като му помагаше да седне на столчето го попита:
- Кажи ми Карлос, коя книга да започнем днес?
В прилив на рязка мисъл (или нещо подобно) Карлос заклати глава енергично и зафъфли с най-отчетливата си нечленоразделна реч на която беше способен като си помагаше с пръсти:
- Ъ ъ ъ ъ иизкъъммммм … (започна да подсвирва)… мммъггггииияяяя… (махаше с ръце като хеликоптер и почти се опръска с восък от свещите) … пръъъъ…пръъъ… пръъъц (захили се силно)…цццкааааа ..аа.аа..а.а – и остана с леко наклонена глава и вече течащи лигички от вълнение и усилие да изкаже нещо смислено. Светлиньо го забърса с една салфетка и очевидно разбрал мученето на Карлос, отиде до полицата и взе оттам ново томче, което беше купил преди няколко дена от големия книжен пазар в Мексико – нова поредица за малки и големи, първата книга от която беше озаглавена: „Херрадо Потериньо и воденичния камък на Св. Анхел” – главния герой беше бедно момче, което разбира, че има специални сили и ги използва в помощ на мексиканските светци срещу големия лош, заклел се да унищожи извора на Вълшебната Отвара от Кактуси, техния източник на сила и безсмъртие. Преди време Светлиньо беше показал корицата на първата книга и след като прочете сюжета на Карлос, момчето с прекалено малко мозък неистово се опита да му обясни, че точно тази книга иска да му бъде прочетена.

Сега вече видял томчето в ръцете на библиотекаря, Карлос измуча от радост и бурно запляска с ръце, като в очите му се появиха две ситни сълзи от прекомерното щастие избухнало в помътнялото му съзнание, където рационалните мисли се брояха на пръстите на едната ръка на невнимателен дървосекач. Светлиньо търпеливо изчака пристъпа на задоволство да намалее и отвори първата страница, откъдето започна да чете началната глава озаглавена „Момчето, което не знаеше за Св. Анхел”:

- „Обикновената улица „Густаво де Лука и Праз” тънеше в мрак, обезпокояван само от мъждукащата светлина на две лампи, когато в края на улицата внезапно се появи доста странен човек – пончото му осеяно със звезди искреше със златист отблясък, а сомбрерото му завършваше с папулка с луна, която служеше като ветропоказател, за по-добра ориентация. Той се спря пред номер 22 и извади от джоба си плосък предмет, който излъчваше странна миризма, махна корковата тапа и отпи една дълга глътка, а след това предмета в ръцете му изчезна и бе заменен от пръчка във формата на бобено стъбло, с която той нарисува два инициала на входната врата, видими само на лунна светлина и после бавно се запъти към края на улицата, там откъдето се беше появил. А в същия момент на втория етаж в една тясна стаичка (беше килер за метли и кофи) Херрадо Потериньо се събуди и обви очи около тавана – беше сънувал странен сън, в който имаше ярки лъчи, пера от орел и летяща каляска без коне…”

Карлос почти зацвили от удоволствие, а Светлиньо отново се усмихна и затвори книгата, като внимателно обясни:
- Сега Карлос, това е прекалено много информация за теб, затова утре ще продължим с нов абзац, а ти за домашно ще се опиташ да ми нарисуваш какво ти прочетох досега.
Карлос закима с глава утвърдително и като взе столчето на главата си, се запъти към входната врата на библиотеката, като остави все още усмихващия се Светлиньо с по-малко товар на плещите си, поне в духовен смисъл.



To be continued...

Запиши си "Латино сага - Бат' Киро стайл :) Част III" в Digg Запиши си "Латино сага - Бат' Киро стайл :) Част III" в del.icio.us Запиши си "Латино сага - Бат' Киро стайл :) Част III" в StumbleUpon Запиши си "Латино сага - Бат' Киро стайл :) Част III" в Google

Категории
Без категория

Коментари

Trackbacks