Покажи RSS Feed

TheGrimReaper

Как закичих Медала и станах ветеран part 2

Гласувай за статията
Medal of Honor in sweet retrospection

Та, говорех за особеностите на LAN игрите – още едно научих – ако тръгна с мой съотборник да щурмувам вражеските места е хубаво той да бъде на съседен комп до моя, иначе с оказвах в ситуация „всеки си върви на където му падне” и много често гледах небето. Но преди това трябваше да се сблъскам с доста корава съпротива сред LAN битките. Както споменах по-горе, доведох и съотборници, но те всички бяха абсолютни аматьори сред FPS игрите и се налагаше да им правя конфигурацията на бутоните преди всяка игра, понеже за тях беше доста трудно – какво да се прави, generation gap. Е, някои от тях бяха взели участие в предишните LAN игри на Half Life & Quake 3 Arena, но пак им беше сложно да си направят button configuration.

И какво се получаваше – преди началото на всеки виртуален сблъсък аз сновях като редосеялка из различните компове и правех настройките за движение и стрелби. Доста отегчително. В началото сред нас нямаше изявени стрелци (всички бяхме доста зле) и само един имаше сравнително точен снайперистки мерник – т.е. скатаваше се на някоя карта и стреляше по щъкащите насам-натам противници. Lame. Но именно в него не беше надеждата, че ще изкараме някой и друг frag.

Започна битката (TDM) – мисля, че бяхме около 30 души и картата беше Snowy Park – доста сняг, малко мъгла и 3 моста по които да минеш, а да и няколко отвратителни снайперски вишки. Както и се очакваше, нашия снайперист се намърда на една от тях и всички ние зачакахме резултата. А те не закъсняха – след по малко от 5 минути аз имах в актива си -6 убийства (това беше от бомбите – просто се самоубивах) и около 38 смъртни случая, направо плачевен резултат. Снайперистът ни беше утрепал 10-ина, но като го разбраха къде виси, взеха да го свалят много лесно и той след 2-3 карти се отказа и ни остави съвсем беззащитни срещу напиращите като мравки на разлагаща се гъсеница, врагове които имаха доста звучни имена като golata_glava_4uka, malkata, Sharpshooter, The Emperor, Thunderbird, вече споменатите killerloop, stekoman & PURKO и много други, които ни отнасяха като коса – прясна трева.

Осъзнали, че по този трагичен начин нищо няма да се получи, след един другарски съвет решихме да провеждаме сухи тренировки за подобряване на рефлексите и респективно игровия резултат. През ден висяхме в клуба и преминавахме през различните оръжия, докато намерим своя оръжеен близнак с който да правим лютеница от противниковите глави. Първоначално аз се спрях на бомбите (лепнаха ми прякора
Bomberman заради това мое увлечение) и започнах да ги използвам по предназначение (особено дразнещо) и всяка карта от мен летяха бомби като безплатни кюфтета на празник и с всяко изминало хвърляне убитите се множаха. Поел известна доза самочувствие стартирах друг режим на игра – автоматичните оръжия, които се деляха на SMG & MG.

Ще започна с кратка ретроспекция на SMG – от страна на Axis разполагате с MP40 & Moshetto, първият е с малко хаотична стрелба (ако не стреляте на откоси има голяма вероятност да свалите ято гарги) и 32 патрона, за по-добри резултати при стрелба, прицелвайте се в гърдите на противника, а откатът ще свърши останалото или кръгови движения, докато ви свърши пълнителя. Вторият има 40 патрона и върши работа като автоматична пушка със сравнително слаб откат – браво на жабарите. От страната на Allies на въоръжение имате: американците – Thompson, бритиш army – Sten Mark II, руснаците – популярният Шпагин (косачката) – първото оръжие е най-скорострелно, но със солиден откат, второто е почти като залепнало, но по-бавно пуца и зарежда, третото е моят личен избор със 70 патрона, дори да не уцелите в началото продължавате да стреляте и все до края ще сте го утрепали и то докато се опитва да презареди смешното си оръжийце с около 35 патрона вместимост. Руска работа – проста и ефикасна.

Гореспоменатите оръжия са добър избор на почти всички карти, но тяхното превъзходство блясва на
Bazaar, Stalingrad, Castello, Palermo, Southern France, V2 Rocket Facility, където коридорите и сравнително тесните пространства са идеални за отсвирване на врагове именно с тези видове оръжия. Но засега достатъчно със сухите факти – продължавам с LAN преживяванията…

След като успях да събера сподвижници в битката и преминахме през междуличностните конфликти на територията на Виртуала, се отцепихме от обществото там и започнахме да пляскаме нощни мрежи и по други места из Бургас – да има разнообразие. Вече бях наизустил всяка карта от съществуващите в играта и играех за удоволствие и яд на противника – открих своята комбинация от оръжия и играех предимно
Axis, въоръжен ту с пушка, ту с MP 40 или пък Stg 44 и разбира се бомби (закъде без тях). Странни трансформации се получиха и с моите съотборници, вместо звучни БГ имена, край мен свистяха особени наименования и вече се познавах с Nasta, Sat 4i, Tulku, MENA, loser, BG* Lice, Junior, ONYX, Ali Himika, mi_to_nimoi и моя милост. Доста псевдонима смених, докато си намеря подходящият, в началото използвах Jackie Chan (кой друг) и в момент на гениален проблясък си лепнах малко гръмкото The Grim Reaper. Останалото е история.

Е, не съвсем – много битки изиграхме и моята привързаност към
Medal of Honor растеше, очаквах всяка нова част и бързах да я изиграя, а когато Breakthrough се появи, опитах за първи път от онлайн предизвикателствата. В общи линии този втори expansion ме противопостави на новите лица в поредицата – италианците, които със своето Moshetto ми вгорчаваха живота нееднократно. Имаше доста по-трудни мисии, значително по-малко амуниции (всеки куршум бе от значение) и тактиката „трепи наред” тук не вирееше, а напротив водеше до безславен край съзерцаващ небето и различните му оттенъци. Не успях да я изиграя на всички трудности, поради факта че се засилих директно към онлайн мултито и там потънах в забвение, довело до много безсънни нощи и нецензурни думи от моя страна към доставчика и тъпите (тогава) net връзки в БГ.

И там като за първи път, всички ме отсвирваха без остатък и първоначално се завърнах към бомбената тактика, като усъвършенствах специално траекторията на хвърляне и съответната парабола – по онова време открих и един особено дразнещ способ за справяне с противниците. Тъй като имах на разположение 2 бомби (играех
Mg/SMG) си ги пазех за края, т.е. малко преди да ме светнат, някъде близо до вражеската база по най-бързия начин пусках две бомби и пуквах – гадното беше, че едната бомба избухваше почти веднага, а втората с известно закъснение, това водеше до доста изненади сред противниците и на всичкото отгоре пренесох тази гадория и на LAN полето и там отнесох около 3 чувала със споменаване на майката в комбинация с фрази за съвокупляване, но за всеобща радост продължих с прилагането на тази порочна техника. За жалост онлайн experience по онова време не беше на нужното ниво, заради доста слабата скорост на връзката в клубовете – играех с около 500 ping (в най-добрия случай) и винаги използвах скорострелно оръжие, забавянето от 5 сек. беше фатално за стрелбата както и да го погледна.

Вече е време да спомена и нещо за
Mg секцията – Axis разполагат с най-доброто (според мен) Stg 44 или както му казвахме „немския калашник”, имаше същата форма (с леки изменения), много добра стрелба, както единична (използвах го като мощна автоматична пушка), така и автоматична и с много малък откат. Прелест. Пробвах и другите оръжия в категорията – британците имат Brent-Vickers, приличащо на противотанкова гаубица с пълнител отгоре, стабилна стрелба, но бавно зареждане и по време на движение с това оръжие ставаш тромав, което пък дава резултат в по-бавно завъртане и реагиране към мишената, а американците са с вечния BAR – само 20 патрона и много шибан откат, който наистина може да ти бръкне в здравенцето. Край на техническото отклонение.

Продължавам хронологично – докато се мъчех като мравка с огромен кокосов орех да получа по-добри онлайн резултати, излезе новото попълнение от поредицата за
PC – Medal of Honor: Pacific Assault. Едно отклонение – разглеждам само поредицата за PC, понеже за конзоли нямах нерви да изтрая ужасяващото управление с джойстик (въпреки, че имах някакви познания – първата игра я изиграх през далечната ’98 за PS1) и след Frontline се отказах да пробвам каквото и да било FPS изживяване на конзолния фронт. Така, връщаме се отново към поредицата – Pacific Assault предоставяше отстрелване на японци (както подсказва заглавието) някъде около Iwo Jima, Pearl Harbour и останалите обрасли с джунгли островчета край Япония – интересна идея си казах първоначално, четейки ревю в едно от нашенските гейм списания. Графично нещата изглеждаха много добре, имаше вече Ironsights (също като конкуренцията Call of Duty), така се доближаваше до реалните възможности за прицелване и даваше нови начини за справяне с враговете, които понякога бягаха срещу мен въоръжени с остра katana, като сухопътни камикадзета. В началото започнах с щурм на някакви позиции на японците, но след кратка схватка се намерих проснат на земята – казах си „баси, колко бързо умрях”, но след черния екран се появи картинана военна болница и надписа: „4 месеца по-късно…”. Също като в някой филм. Но изненадите тепърва предстояха – докато достигна епична схватка с японистите ми се наложи да изтърпя мудни сценарии от типа „придвижи се до точка Б, после се върни до А и след това отиди до В, а по пътя си трябваше да превързвам умиращи и да търча по коридорите на потъващ кораб, а най-изнервящото бяха епични loading екрани, които в началото на всяко ниво бяха от порядъка на 3 минути (лично засичах), а другите по време на самата игра (супер дразнещо) около 30 сек. – тъкмо си се насочил на където трябваше, картината замръзваше и гледах безпомощно как една бяла линийка пъплеше за да зареди останалата част от нивото. Голяма скръб. После прочетох някъде, че самата игра не била изобщо оптимизирана и затова се влачела дори на солидни машини – много недодялано.

Плюх на това подобие на електронно забавление и се върнах пак към
Breakthrough. Въпреки остарялата си визия, опростеният геймплей и клишето Втора Световна, където следя едно бяло кръстче във въздуха и нацепвам вражески пачи, тази игра ми навлезе чак до нервните окончания на гръбначния мозък и със сигурност няма скоро да излезе от аксонните разклонения.
Прикачени изображения Прикачени изображения Натиснете изображението за увеличение

Име:	m_790screen026.jpg
Прегледа:	81.1 Килобайти
Размер:	700
ID:	17910   Натиснете изображението за увеличение

Име:	break_790screen008.jpg
Прегледа:	71.1 Килобайти
Размер:	613
ID:	17909   Натиснете изображението за увеличение

Име:	914654_20030829_790screen005.jpg
Прегледа:	85.8 Килобайти
Размер:	806
ID:	17908   Натиснете изображението за увеличение

Име:	medalofhonor_790screen005.jpg
Прегледа:	44.9 Килобайти
Размер:	645
ID:	17911   Натиснете изображението за увеличение

Име:	medalofhonor_790screen006.jpg
Прегледа:	51.9 Килобайти
Размер:	645
ID:	17912  

Запиши си "Как закичих Медала и станах ветеран part 2" в Digg Запиши си "Как закичих Медала и станах ветеран part 2" в del.icio.us Запиши си "Как закичих Медала и станах ветеран part 2" в StumbleUpon Запиши си "Как закичих Медала и станах ветеран part 2" в Google

Ключови думи: lan, medal of honor, noobs, smg, stg44
Категории
Игри

Коментари

  1. Аватара на CeRbErU30
    Преди няколко дни прочетох и първата част !! Пишеш наистина уникално, и на мен специално ми беше много приятно и забавно да ги прочета и двете !! Поздрави :) .
  2. Аватара на TheGrimReaper
    Цитат Написано от CeRbErU30
    Преди няколко дни прочетох и първата част !! Пишеш наистина уникално, и на мен специално ми беше много приятно и забавно да ги прочета и двете !! Поздрави :) .
    Хех, благодаря за незаслужено високото мнение относно моите писания - за униклано не знам дали пиша, но драскам както аз го чувствам и мисля :)

    Ще има и продължение :)

    Поздрави

Trackbacks